„Разгръщане“ е първата самостоятелна изложба на Гергана Кадийска. Заглавието говори за човешкия живот като метаморфоза, в която всеки етап подготвя следващия. Както в цикъла на пеперудата нито един стадий не може да бъде пропуснат, така и човек преминава от детското изследване на света през дългите години на търсене и съзряване до способността да се разкрие.
За авторката това е и лично разгръщане. Чрез монотипията тя търси своя изказ и събира смелост да го покаже. Изложбата е едновременно равносметка и начало: онова, което се е наслоявало с години, се разтваря пред погледа на зрителя днес.
„Винаги съм се чувствала като изследовател. Като дете, което тепърва е стъпило на земята и вдига камъчето, пипа пръстта, разглежда тревата. Определям себе си като търсач: на отговори, на форма, на красота, на дълбочина. Вярвам, че всички сме такива, от раждането до края на живота си. И че именно търсенето ни променя. Докато търсим, растем; спрем ли да търсим, спираме и да се променяме.“
Централно място в „Разгръщане“ заема монотипията, техника, която по самата си природа отказва повторението. Ако традиционната графика позволява образът да бъде тиражиран, монотипията съществува като единствена творба. От години авторката мечтае за изложба, посветена на тази техника. Редом с монотипиите тук има офорти, живописни платна и творби в други техники.
„В монотипията се чувствам свободна. Най-много обичам момента, в който отпечатъкът се разкрива пред мен. Често откривам нещо, което не съм очаквала. Дори да повторя същите движения, не мога да създам същия отпечатък отново.“
В тази невъзможност за повторение авторката вижда близост между изкуството и човешкия живот: всеки отпечатък остава единствен, със своя следа и свой белег, както и всеки от нас.
Вълнуват я скиците и дневниците на големите майстори, на Леонардо да Винчи и Микеланджело, понякога повече от завършените им творби. В тях вижда пътя на автора и експеримента, които завършената творба скрива. Тази непосредственост тя пази и в собствените си работи.
„В работите си оставям една неподправена нотка. Тя казва: това е експеримент, това е животът. Не гоня съвършенството, защото то изяжда автентичността. Гоня дълбочината.“
Творбите напомнят съновидения. В тях има ефирност, крехкост, мечтателност и нежност. Обединява ги синият цвят, който авторката възприема като връзка между земното, небесното и духовното. Когато се загледаш в синия цвят, можеш да се загубиш в неговата дълбочина или точно обратното, да се намериш.